Ти си на шестнайсет,
а пък аз на сто и две
и за теб всичко се пробужда,
аз чакам всичко да умре.

От мен бонбонки само вземаш,
от другите - света
и пак от всеки си отнемаш
по малко самота.

Ти си на шестнайсе,
а пък аз на сто и две,
не чакай седемнайсет,
възкръсна ли, ще съм дете.

Само вещ си във стаята
и спомен, наскоро преплуван,
търся те във огледалото,
но на себе си ли да се любувам?!
И сещам в миг, че си вода
банята отварям да погледна,
зная, мила си се, да
но под душа само капки се оглеждат.
Терасата,терасата,
последната надежда
за живота скучно-нежен,
живот по-тънък и от прежда,
живот по своему последен,
като самотния чорап навън
развяван от мъглата на забрава,
към него скачам като на сън
и...
само един прозорец ми остава.
Но тоз прозорец не са очи,
очите, във които паднах
тук пропадаш (може би),
но кой ли ще те хване?
И сега остана само тя,
съблазняваща и вечна,
тази, с която ще изневеря-
красота, с дреха на тъга човешка.

Докосвам думите,
дори не се протягам,
светът тъй близо е,
по-близо...
и пак кориците го пазят...

Но нямам сили да избягам...

Малко е
времето, листата, дъжда,
малко са песните и онова:
"ще продължа",
малко е червеното около врата
и тъй пъстра е всяка лъжа...

Малко е,
домът е далече,
трамваят не смогва до там,
пък и домът е къща вече,
а къщи вече много знам.

Тъжно е,
да прелистваш деня
и пак в ден да умираш,
тъжно е да бягаш в нощта
и никъде да се прибираш.

Тъжно е,
но в света от стъкло
на безценица аз съм продал
една моя малка надежда,
нежността - моя метал.

Прекършиха листите ми есенните ветрове,
а птиците отдавна тръгнаха от тук,
олекнах някак, но не ми е по-добре
и в ъгъла скришом умирам си от студ.

А посял бях надеждите далече,
под капчука на непробойните скали,
но семе май не ми остана вече,
а предните загубих, от загубите ме боли.

Илюзионист

В тъмните затвори на кръга,
светло поръбен денем и нощя,
в големите стаи с голяма тъга,
по прашни пътеки, лъскави поля,
препускат, препускат така
преписвачи разни от всички лета,
всеки с балон във ръка
и тази история, стара като света:

Живял фокусник във време оно,
строго пазел своите тайни,
но не било и трудно -Защо?
нямо понасял своята крайност.
За свойте магии нищо не искал
и нищо си нямал човека,
затуй пък хора се сбирали,
ламтели за тайна на няколко века.
Решили веднъж да действат с измама,
най-видна девойка изпратили,
"по-голяма илюзия от любов няма"-
тъй си викали и си препатили.
Влюбила се бързо девойката
в тихия свят от бели магии,
Началото пожертвала за края,
та никой тайните да не узнае.
Тъй живели двамата щастливо
и след тях таз история останала,
магията е нейде по пътя забравена,
но хората още гонят измамата.

"Хем съм сам, хем няма никой"

ПРЕДсмъртно

Застрелях се с пистолета на баща си,

ей така, като по филмите, във тъмното,

нейде на дъното на душата си,

безмилостно притиснат  чак до гърлото.

До късно седях (или пък до много рано),

сетен път следях звезда да видя,

не беше време, но пък стана,

побързах лудо спомени да трия.

Ала гумата фалшива се оказа нещо,

на грешния грешки не изтрива,

уж стрелях, а то ми стана смешно,

не с куршуми, с миналото се пробивах.

Всички сме блъскащи се колички.
Едни се блъскат в стени,
други се блъскат в стените на другите.