петък, 15 ноември 2013 г.

Ти си на шестнайсет,
а пък аз на сто и две
и за теб всичко се пробужда,
аз чакам всичко да умре.

От мен бонбонки само вземаш,
от другите - света
и пак от всеки си отнемаш
по малко самота.

Ти си на шестнайсе,
а пък аз на сто и две,
не чакай седемнайсет,
възкръсна ли, ще съм дете.
Само вещ си във стаята
и спомен, наскоро преплуван,
търся те във огледалото,
но на себе си ли да се любувам?!
И сещам в миг, че си вода
банята отварям да погледна,
зная, мила си се, да
но под душа само капки се оглеждат.
Терасата,терасата,
последната надежда
за живота скучно-нежен,
живот по-тънък и от прежда,
живот по своему последен,
като самотния чорап навън
развяван от мъглата на забрава,
към него скачам като на сън
и...
само един прозорец ми остава.
Но тоз прозорец не са очи,
очите, във които паднах
тук пропадаш (може би),
но кой ли ще те хване?
И сега остана само тя,
съблазняваща и вечна,
тази, с която ще изневеря-
красота, с дреха на тъга човешка.

събота, 2 ноември 2013 г.

Докосвам думите,
дори не се протягам,
светът тъй близо е,
по-близо...
и пак кориците го пазят...

Но нямам сили да избягам...

Малко е
времето, листата, дъжда,
малко са песните и онова:
"ще продължа",
малко е червеното около врата
и тъй пъстра е всяка лъжа...

Малко е,
домът е далече,
трамваят не смогва до там,
пък и домът е къща вече,
а къщи вече много знам.

Тъжно е,
да прелистваш деня
и пак в ден да умираш,
тъжно е да бягаш в нощта
и никъде да се прибираш.

Тъжно е,
но в света от стъкло
на безценица аз съм продал
една моя малка надежда,
нежността - моя метал.