Събуждам се
от фойерверки,
от блясъка на димния барут,
от лъчи край смрачени пейки -
на любовниците вечния приют.

С автобуса надбягваме сенките
в мене тъй дълго спластени.
Сам - не бял, но в бяло облечен,
а минувачите тъй рядко са бели.

Пък тя - повелител на бялото -
обгръща ме с бели ръце,
ала как ме усеща до тялото?!
Те, сенките, нямат лице.     

Задъхан, 
подирил лъч топъл
зад ъгъла на свойта душа,
греша - 
чужди сенки съм гонил,
сянка е всяка светлина.