Събуждам се от фойерверки, от блясъка на димния барут, от лъчи край смрачени пейки - на любовниците вечния приют.
вторник, 4 септември 2012 г.
С автобуса надбягваме сенките в мене тъй дълго спластени. Сам - не бял, но в бяло облечен, а минувачите тъй рядко са бели. Пък тя - повелител на бялото - обгръща ме с бели ръце, ала как ме усеща до тялото?! Те, сенките, нямат лице. Задъхан, подирил лъч топъл зад ъгъла на свойта душа, греша - чужди сенки съм гонил, сянка е всяка светлина.