Седнал на ръба на света,

на клона житейски пречупен,

безкрило се спускам в пръста,

де гласовете ви няма да чувам.

Искам дупка днес да напиша

и макар да обичам живота

празнотата все ни привлича,

както небето синьо пилота.

А полети много обещаха,

опиваше цвета на пролетта,

за пиянството само завещаха

на никой никога да принадлежа.

Ти пролет си още ненапъпила,
в обятията си смекчила ледовете,
в градовете със бодрост пристъпила,
обещание за буря за лудите поети.

По-бърза от прелетна птица,
свръхзвучен след теб е денят,
след теб тишината не стига
и картини се цветни менят.

И ако някога момиче малко ме пита:
"Тате, какво е пролетта?!
Аз ще те посоча някак свито:
"Погледни, това е тя."

Не зная как тук се озова,
в таз застиналост на зноя,
в порядъка със липсваща глава,
на хълма с дълбините на покоя.

Не зная и не искам...прости!
водя към лабиринта любовен,
в края или смъртта ни лъсти
или пропаст е помежду ни отворена.

Нечут споменът ще мине,
ще отекнат тихи стъпки,
в водата вероятно ще изгният
следите на един безпътник.

Несбъднато минало

Лъчи студени в ясен ден -
в безсмъртие някой се върти,
друг от острие е поразен
и мята се лудешки,
като кокошка без глава
ала със сърце
със ритъм 
                  на живот
             желание
         молба
надежда
мъртвата надежда най-подир.
И тогава
("остави мъртвите
да се погрижат за мъртвите")
слизай и
сцената виж-
проядена
продънена-
от липси  и от болка
от време да те заличи
и някак да те измисля,
слез и закрещи:
-Не искам! Не искам!-
и  се събуди.