самотата струва пари
само толкова.

не трябваше да почвам да свиря,
всеки път Тя започва да пише...

с друг.

Изсъхнаха всички листи,
станаха на прах,
думи ли живяха
или пък ноти върху тях?

Прашинките ме давят,
като във вода,
после тъжно ме понасят
и съм нейде,
под света...

Но казваха, било е мрачно,
НЕ!
И тук е светлина, живот,
и тука има огън,
а зад огъня любов.

И тука питам "Кой съм"?
и тук е само ехо
и една камбана във главата:
" много си далеко".

на О.



Ще те погледна и ще си отида,

за тебе ще съм чужд,
както чужд и ме намери,
след мен ще дойдат други,
дори по-добри, по-смели.

И даже при случайна среща,
стъпки ще отекнат само в мене
и само в мен ще се спъне нещо,
останало от времето да дреме.

Страница затваря се сега,
но показалец на нея съм оставил
и всеки ред дебело подчертан,
казва да отвориш и да ме забравиш.

В издълбаните резки
на нощните съмнения,
във тъмните ъгли
на всички прозрения,
в прашинка, снежинка...
мечта!
в уморена ръка на жена,
в някогашен стих,
в лампа, която не спи,
в счупени стъкла,
огледална мъгла,
в пясъка,
на който я намерих
и изобщо всички химери,
подарени на теб...

Любовта не спи,
тя оставя бонбонче на масата,
тя гони свойте тъги
и рита нечестно по маските.

Ще отрежа сам ръцете,

ще скоча, краката си да скърша,

а после със невинно клече

ще превърна очите си на мърша.

Тогава вие ще попитате "защо?",

а до края аз само ще слухтя,

но сърцето ще носи моята присъда:

"нали до вчера все така живях?"

Ще прелетя през тези дълбини
на криле на синя пеперуда
и когато нямаме къде да спим
ще останем в чашката на теменуга.

В нея от аромат ще се опивам
и  тя тъй нежно ще ме гали,
и не ще искам да си отивам, 
но от яд пеперудата ще се запали.

И ще тръгна, ще ги оставя двете,
ще бягам без  да се обръщам,
и нощем ще ми се присънва цвете,
което и в огъня ще ме прегръща.

И някой ден, след много километри ,
когато цял от белези съм дрипав,
ще потърся сам онези дълбини,
за да се покая и притихна.