О, зная, ангел ти не си,

но аз ангели и не обичам.

Дали не крият се във дън земи,

когато душата ми на теб се врича?!

Инак от високо гледат те надменно

в студената светлина на свойте ореоли.

Гледат те и осъждат всичко тленно.

Нима грях е топлината на ръцете твои !?

А ти човек си в залеза на утрото

и животът веч в очите е рисувал

с пастели бели, със пастели черни

и тук-там само цветни е намерил .

И създал е в тях извор той дълбок

в ласките си примамващ ме да пия,

дето завидил би му всеки бог

как света ми превръща във магия .

Зная, ангел ти не си ,

нищо,че във бяло се обличаш.

О, нека човеци бъдем ний !

Човешкия ми дух и в смъртта ще те обича.

Зад високи крепостни стени

и ровове дълбоки,

зад укрепления опасни,

с бодливи телове ужасни

и най-подир -

зад броня непробивна

едно сърце те чака…

Ключовете за портите у теб са,

също и картите за проходите тайни,

съкровищата - отбелязани със хикса

и бронята разгърдена е, знай .

Накрая най-важното остава ,

последната минута винаги е тежка -

оръжие с куршум върху бележка :

"Стреляй или защитавай !"

„Наивно”

Понякога от мен сякаш нищо не остава,

сякаш някой ме дълбае, граби и гребе,

а кат боклук душата затъва във забрава

и зове печално криле за своето небе.

Тогава в бурите на две очи попадам

бури дето никой не успя да укроти,

не видя,

те крият лъчи на новите простори,

дават пространство на душата да лети .

И от прах и пепел извайвам пак криле,

издържащи на буря, достатъчни за двама -

да ги пренесе над всичко в други светове,

носени със вяра – нищо невъзможно няма !

Мисълта за теб превръщам в стихове,
    едни - написани, а пък други - не .
        И макар нищожни, неумели, 
             те са смели мигове,
незаглушимите ми мигове обичане ... 

Понякога е трудно, 
някак ти е ... мудно
и затворник сякаш на собствените си стени,
слушаш отнякъде да чуеш будно :
"Подай ръката и стани!"


Но нито звук, 
тишината прави ти напук.
В мълчание душата е скована .
И как да я дариш на друг ?
Тя все остава неразбрана.


А сърцето ти....
сякаш е решето,
не задържа на други любовта.
Само от камъните й опитва то.
Затуй така е свито пред новата врата.


И не знае никой как да го закърпи.
Прескочи ли стените,
глуха пропаст го очаква,
а щом го види пък се дърпа
и сърцето само чака,чака ...


Затуй научих го само да се лепи
и да се пълни,пълни със любов
научих го ей тъй, само да се крепи
и голо да стои пред всеки камък нов.


И дали изобщо някой знае!?
От сърцето любовта е неделима.
А някой я дели, с нея си играе.
Тя остава,
когато дупка във сърцето има.


А моето пред теб стои сега
тъй разголено,раздърпано,невзрачно
подлепяно,разлепяно ала все така
ТВОЕ
макар от камъните да е страшно.


Дарявам ти го, цялото,
без право на обжалване.
А как ли да посрещнеш неговия зов?
Знай, то няма нужда от разжалване,
Ти избираш... колко камъни и колко любов...