Понякога е трудно, 
някак ти е ... мудно
и затворник сякаш на собствените си стени,
слушаш отнякъде да чуеш будно :
"Подай ръката и стани!"


Но нито звук, 
тишината прави ти напук.
В мълчание душата е скована .
И как да я дариш на друг ?
Тя все остава неразбрана.


А сърцето ти....
сякаш е решето,
не задържа на други любовта.
Само от камъните й опитва то.
Затуй така е свито пред новата врата.


И не знае никой как да го закърпи.
Прескочи ли стените,
глуха пропаст го очаква,
а щом го види пък се дърпа
и сърцето само чака,чака ...


Затуй научих го само да се лепи
и да се пълни,пълни със любов
научих го ей тъй, само да се крепи
и голо да стои пред всеки камък нов.


И дали изобщо някой знае!?
От сърцето любовта е неделима.
А някой я дели, с нея си играе.
Тя остава,
когато дупка във сърцето има.


А моето пред теб стои сега
тъй разголено,раздърпано,невзрачно
подлепяно,разлепяно ала все така
ТВОЕ
макар от камъните да е страшно.


Дарявам ти го, цялото,
без право на обжалване.
А как ли да посрещнеш неговия зов?
Знай, то няма нужда от разжалване,
Ти избираш... колко камъни и колко любов...