Само вещ си във стаята
и спомен, наскоро преплуван,
търся те във огледалото,
но на себе си ли да се любувам?!
И сещам в миг, че си вода
банята отварям да погледна,
зная, мила си се, да
но под душа само капки се оглеждат.
Терасата,терасата,
последната надежда
за живота скучно-нежен,
живот по-тънък и от прежда,
живот по своему последен,
като самотния чорап навън
развяван от мъглата на забрава,
към него скачам като на сън
и...
само един прозорец ми остава.
Но тоз прозорец не са очи,
очите, във които паднах
тук пропадаш (може би),
но кой ли ще те хване?
И сега остана само тя,
съблазняваща и вечна,
тази, с която ще изневеря-
красота, с дреха на тъга човешка.