От стомана, 
събудена земята,
пее песни за раздяла,
ала в мене все звучи...
жената,
що първа
мене е видяла.

Мене все сенки ме спират
и в сянка се нейде изгубвам,
после ме сенки изпращат -
сам сянка в лъчите на утрото.

Колко ли сиво е нужно човек да натрупа,
за да потърси КРАсивото ??!

...че май така съм свикнал..?!
когато ляга си света,
аз да го обиквам...

Имах пролети и зими,
и на есените жълтите листа,
но ти си лятото, което
напоследък тьй и не узнах..

... и сякаш на път съм роден,

и сякаш на път ще умра,

но нека поне веднъж да достигна

свойта всевечна, лъчиста зора.

Как тихо, тихо е навън...
и тъй приятно да се носиш
с аромата на дървета,
дето събуждат се от сън...


Как красиво, красиво е сега
да срещаш Любовта на своята врата.