Крадат небето ми небостъргачи,
пилея се без облак, без звезди..
издрано е от хората-орачи,
на дъното на поредните мечти.

Ще кажеш: "сиво бе това небе"
и прав ще си, но сиво-сребърно,
а потъмнее ли частица - късно е
в нюанса лунен да се върне то.

Защо са ми изкуствени крила?!
Не ще достигна полета на птица,
илюзия е тоя летеж на мисълта,
аз искам по земята днес да тичам!

Диамантеният скреж искри
сред развалините на трамвая,
всичко в бяло е покрил,
белким хората да се покаят.

В отдел "големи" 
за дялане не малко са треските,
пред мене 
черен е белият лист
и все черни в календара са дните.

Мен човек трябва да ме има,
ръката нивга да не пуска,
аз да давам, а пък той да взима
и очи да не отварям без да искам.

В теб човек трябва да се влюби
в незнайна нощ на пълнолуние,
да се влюби и да те загуби,
та да те заобича до безумие.

П.С. Веднъж вече съм те губил...

Прострелват ме белите куршуми
на онази, черната Снежанка,
дето нявга ще застане помежду ни,
да поиска на любовта ни данъка.

''Imagine all the people living for today''

Крилати диамантени илюзии,
пъстър поток от мечти
ти палиш и вечно губиш ги
за гориво на времето да отлети.

Събуждам се
от фойерверки,
от блясъка на димния барут,
от лъчи край смрачени пейки -
на любовниците вечния приют.